Archive of Our Own ^beta

Chapter Text

Болка.
Това беше всичко, което усещаше, докато седеше на неудобния стол; не беше само физическа болка, макар че такава имаше предостатъчно - кръстът я бодеше, краката ѝ изтръпваха, вратът ѝ гореше. Нора не познаваше нещастието, докато не седна в тази заличка.
Но по-силна бе душевната болка.
Излъгана. Подиграна. Измамена. Очите ѝ се взираха в екрана, мозъкът ѝ казваше, че там няма нищо, а инатът ѝ настояваше.
Мозъкът ѝ беше прав. Нямаше нищо, което би могла да види. Не само защото не виждаше надалече.
Лилавата светлина я заслепи. Тя стана и излезе от залата.
Не всичко, което носи твоето име, е хубаво.

Chapter Text

– Къщата ти изгоря. Сега можеш да се нанесеш при мен – каза Асен.
Емилия го изгледа.
– Ти я запали.
– Подробности. Вече си свободна.
Тя притвори очи, спомняйки си всички отминали години в този дом. Родителите й. Филип. Нищо от това не можеше да се върне, бяха само спомени. Но тя се беше вкопчила в тази къща, сякаш имаше само нея. И отказваше да продължи напред.
А всъщност имаше нещо по-хубаво. Асен. Или поне би могла да го има. Ако...
С натежало сърце призна, че той е прав. И въздъхна облекчено.
– Наистина ли ме искаш?
Той се подсмихна.
– Винаги ще те искам.

Chapter Text

– Ау!
– Какво стана? Клое? Ало? Клое, добре ли си?
– Чакай малко... Ох!
– Клое! По дяволите, отговори ми! Какво има?
– Секунда... Моля те... Ама това няма ли да спре да кърви?!
– Боже мой! Искаш да се побъркам ли?!
– Не, разбира се... Да му се не види! Не може да бъде, всичко стана в кръв!
– Клое!!! Ако не ми обясниш веднага какво става, кълна се, ще полудея!
– Порязах се на парче хартия! И пръстът ми кърви!
– Господи... Защо изобщо се ожених?
– Спокойно, Матийо, мили, добре съм!
– Само почакай да се прибера, любов моя, и ще видиш ти! Клое...
– Да, Матийо?
– Обичам те!

Chapter Text

Не беше уволнена. Това трябваше да я радва. Само че не беше така.
Нищо не я радваше. Безкрайния поток от мъже, с които излизаше непрекъснато, не бяха успели изобщо да я разсеят от спомена за Луиз. Всеки случай ѝ напомняше за нея, дори да нямаше нищо общо с нейния. Когато седнеше в колата си, виждаше Луиз до себе си. Нощем усещаше докосването на ръцете ѝ, целувките ѝ.
Нямаше да се получи. Трябваше да се предаде. Тя просто не беше достатъчно добра. Не заслужаваше повече.
Напускането може би щеше да помогне, но Адел усещаше, че всъщност просто бяга.
От себе си.

Chapter Text

Прилошаваше ѝ все по-често. Понякога дори губеше съзнание за кратко и даже си беше измислила болест, която го оправдава. Вършеше работа и за сутрешното гадене и променливите настроения. Засега още никой не се бе досетил, но Лили знаеше, че не може да крие вечно.
Най-късно след месец щеше да бъде очевидно, че е бременна. И този път нямаше как да твърди, че е на съпруга ѝ.
Толкова я беше срам, че е изневерила.
Всички щяха да се отвратят от нея, когато научеха за връзката ѝ с Никола. А тя искаше да е с него. Наистина искаше.
Просто не знаеше как.

Chapter Text

Антония се изправи бавно, готова всеки момент отново да стреля, докато не се увери, че мъжът е мъртъв.
Адреналинът бушуваше във вените ѝ. Гърлото я бодеше и дращеше, а все още неовладяната кашлица, следствие от душенето, насълзяваше очите ѝ, но като се изключат тези временни болки, беше добре.
Трябваше да благодари на щастливата си звезда за това.
Прати есемес на колегите си, тъй като заради кашлянето не беше сигурна дали ще я разберат, ако им се обади, и въздъхна с известна досада, примесена с нетърпение.
Вече чуваше как довечера Салво паникьосано ѝ изнася лекция за вредите от самостоятелните полицейски акции.

Chapter Text

Не можеше да избяга. Това забравено от Бога село, изоставено от хората, тази къща почти накрая на света, можеше да напусне само мъртва. Кера с ужас го разбра, когато побягна.
Димитър без особено усилие я върна обратно, метна я на леглото и я изнасили грубо.
– Май в крайна сметка няма да те убия, Кера. Ще бъде прекалено голяма загуба.
А тя не искаше да умира.
Не че имаше голям избор. Зависеше от него. Беше безпомощна, заточена тук докато Димитър я желаеше, принудена да прави каквото той иска, да го задоволява и да му се подчинява.
Независимо дали искаше или не.

Chapter Text

Лазар не се познаваше такъв.
Откакто откри Бог, винаги бе намирал сили да устои на изкушенията, да спази клетвите си, да бъде монах, вместо мъж...
Тя го караше да се чувства отново мъж.
Боряна бе последното, от което се нуждаеше...
Лъжа. Тя беше всичко, от което се нуждаеше.
Само да я погледнеше, само да се озовеше близо до нея, и беше готов да плюе на всички дадени обети. Мразеше се, че е толкова слаб, че толкова лесно се поддава на това изкушение, но не можеше да се спре.
Молитивите не помагаха. Нищо не помагаше.
И накрая Лазар просто се предаде.

Chapter Text

– Студено ли ти е?
Разбира се, че ми е студено, изръмжа Лора на ум, но не отговори на Юлия. Причината отчасти бе тракането на зъбите ѝ, което не можеше да овладее. Въпреки, че беше лято, в тъмницата на Топал цареше ужасен студ, особено нощем. Тънката ѝ, разголена синя рокля не ѝ осигуряваше никаква защита. Кожата ѝ бе настръхнала и загубила цвета си, а устните ѝ - посинели.
– Не изглеждаш добре, Лоричка – промълви Юлия.
– Престани да злорадстваш. Изчезни – прошепна Лора. Затвори очи.
Подскочи, когато усети украинката да увива нещо около нея.
Беше одеяло.
– Защо...?
– Лека нощ, мила – каза рязко Юлия и излезе.

Chapter Text

Винаги си беше мислил, че нищо не може да го спре.
Той беше Вълка. Планираше, крадеше, измъчваше и убиваше. Понякога нещата се объркваха, но винаги беше намирал изход - за себе си и за бандата. Поне за тези, които го заслужаваха.
Играеше опасна игра, но беше сигурен, че накрая ще излезе победител. Той беше умен, гениален. Можеше да се справи с всеки. С всичко.
Освен с онова малко, изящно женско краче, което се протегна и го спъна по пътя към успеха.
И вместо да е на върха на света, сега лежеше в калта, а Лучия стоеше над него и се усмихваше.

Chapter Text

– Какво има, капитане? Избрах ти най-хубавата стая...
Лучия обходи с ужасен поглед тъмницата, където висеше окована. Ножовете, камшиците и пръчките не я плашеха толкова, колкото усещането, че е безпомощна и беззащитна.
Вълка се подсмихна.
– Знам, че сега те плаши, но с времето ще ти хареса. Ще започнеш да очакваш с нетърпение часовете, които ще прекарваме тук...
Той плъзна длан по голите ѝ гърди. Лучия опита да се дръпне, но веригите я задържаха на място.
– Не, капитане – изръмжа Вълка. Сграбчи лицето ѝ и я целуна насила. – Няма да ми избягаш. Вече си моя... Принадлежиш ми. Ти си моята награда...
Лучия изпищя.

Chapter Text

– Не си познала, кучко!
Когато Лучия смаяно извърна очи към него, Вълка я шамароса с всичка сила по лицето. Тя се озова на колене на пода, трепереща и скимтяща от болка. Главата ѝ пулсираше лудо.
Марио я хвана за косата и я накара да го погледне.
– Мислеше си, че не виждам как гледаш брат ми ли, кучко такава? Ти си моя. Дори не си помисляй да желаеш някой друг!
– Н-но аз...
– Млъкни! Кой е твоят господар?
– В-вие, господарю. Само вие. Кълна се, че не съм го забравила! Кълна се!
Вълка изсумтя доволно и я пусна, после я удари пак.
По-силно.

Chapter Text

Анита изучаваше измъчения израз в очите на Лука всеки ден, но не можеше да го проумее.
Би предположила, че е сексуален глад, какъвто беше виждала в погледите на други мъже, ако не знаеше отлично, че баща ѝ не я желае - когато тя се опита да го прелъсти, преди да научи, че са семейство, я бе отблъснал грубо.
Но откакто живееха сами в Испания, я гледаше така.
Рядко я докосваше и непрекъснато избухваше. Отказваше да ѝ обясни защо и тя си помисли, че никога няма да разбере.
Докато една нощ Лука не заобиколи преградата, разделяща леглата им, и не я докосна.

Chapter Text

Първата госпожа Кълън бързаше по тъмната улица, но изгарящата жажда я настигаше. А съвсем скоро бе "обядвала"...
Калън се намръщи при спомена за горчивата кръв на затворника, когото бе убила. Имаше нужда от нещо съвсем...
Сладкият мирис я застигна внезапно и тя полетя след него.
Неустоимата кръв.
Евтина проститутка, жегна я разочарование, но жаждата вече я подлудяваше. Калън сграбчи жената и я ухапа по врата. Облекчението и удоволствието се разляха в нея заедно с кръвта на жертвата ѝ.
Някой крещеше. Калън вдигна глава. Жената бе имала клиент...
Ухапа го кратко. После щеше да промени спомените му. Можеше...
Наречете го дарба.

Chapter Text

Той се отдръпна от нея, оставяйки я да се свлече в малка, отчаяна, трепереща купчинка на пода. Прокара ръка по лицето си, докато Елина тихо плачеше долу. Понечи да я погали по косата, но тя се дръпна ужасено от него.
Бялата ѝ рокля бе скъсана, изцапана с кръв, устните ѝ трепереха, както и цялото й тяло.
Видът ѝ го влудяваше. Защо беше така разстроена...
Нима е нещастие баща ти да те обича толкова много?
– Е – Андрей въздъхна изтощено. – Нали искаше да знаеш дали имам любовница. Отговорът е да... вече. Сега наистина имам - тази, която винаги съм искал...
Елина не отговори.

Chapter Text

Когато децата бяха наблизо, Линда плачеше тихо, почти беззвучно, и заравяше лице в рамото му, за да не я чуят.
Когато двамата бяха сами, тя ридаеше истински - сърцето му се късаше, докато слушаше хлиповете ѝ и я прегръщаше силно, мъчейки се да ѝ донесе поне малко утеха, макар сам да скърбеше. Линда се вкопчваше в него, сякаш животът ѝ зависеше от това.
И Майк никога не я пускаше.
С времето сълзите ѝ почти пресъхнаха.
Той я караше да се смее, да излиза, да се забавлява отново...
Сега, когато се прегръщаха, вече не беше от споделена мъка.
Сега споделяха радостта си.

Chapter Text

Не беше лесно.
Не, след като Ал непрекъснато душеше около Кари, мислейки си, че има права над нея и ще стане отново нейно гадже, а федералните не оставяха Джаки на мира и за ден, опитвайки се да източат от нея всяка възможна информация за бившите ѝ "работодатели"...
Трябваше да си говорят по тайни телефони, да си измислят предлози, за да се срещнат в стаята за разпити и да се крият в тоалетната като ученички. И винаги имаше опасност някой да разбере. За Кари това щеше да е направо катастрофа, край на всичко.
Не, криенето не беше лесно...
Но си струваше.

Chapter Text

Дишай, Тома. Просто дишай. Това е само леко пробождане. Раната не е сериозна.
Болеше.
Просто драскотина. Не е дълбока.
Кървеше все повече.
Само извади ножа и притисни с ръка. Ще мине. Тя ще се върне и ще повика линейка.
Извика, когато издърпа острието. Кръвта потече като летен дъжд.
Адел ще се върне. Тя не искаше да те убие. Няма да те остави да умреш.
Ставаше му студено. Все по-студено.
Адел!
Шум от заминаваща кола. Тяхната.
Тя си отиде. Остави те тук да умреш, точно както ти щеше да оставиш нея, ако не ти беше взела ножа. Това е краят, Тома...

Chapter Text

– Ред? Наистина ли мислиш, че можеш да ѝ дадеш онова, от което има нужда? Ти, малкият, страхлив ловец?
Йорк се присви, докато дрезгавият глас на Себастиан Волф продължаваше да говори бавно и подигравателно.
– Дори букет цветя не можа да ѝ дадеш. Очевидно е, че досега не си бил с жена. Нима смяташ, че можеш да задоволиш страстно момиче като Ред?
– А-аз я обичам... – промълви Йорк с усилие.
– Обичаш? – Себастиан се изсмя. – Ти си един наивен глупак. Тя ще го разбере и сама ще дойде при мен...
– Тя... т-тя...
Йорк отчаяно искаше да възрази...
Но сам знаеше, че Волф е прав.

Chapter Text

Беше възхитително.
Не за него, разбира се. Той се гърчеше, охкаше и почти плачеше, докато тя го наблюдаваше с доволна усмивка, с пълното съзнание, че го измъчва.
– Е, Калояне? Сега разбираш ли как се чувствах, когато се отнесе така зле с мен? Исках само да те обичам... Трябваше да ми го позволиш.
– Стела... Моля те... – изпъшка той.
Тя се засмя.
Протегна ръка сякаш да го докосне. Калоян ахна облекчено, после изплака, когато разбра, че няма да получи облекчението, за което възбуденото му тялото гореше.
– Забрави. Това е наказанието ти и ще го понесеш... Докато не ми писне да те наказвам.

Chapter Text

– Надявам се, разбираш защо правя това, нали, Лора? Не бих искала да събудиш Денис и той да дотича точно когато така добре се забавляваме. Какво? И ти не би искала? Знам, скъпа. Както споменах, наистина те чувствам някак близка и мисля... Искаш да кажеш нещо ли? Не? Добре. Не се съмнявам, че и ти се чувстваш така. Бяхме чудесни приятелки, но и двете знаем, че има нещо друго между нас... Нещо повече, отколкото споделяме с Денис... Лора, миличка, би ли спряла да мучиш така или ще се наложи да натъпча още нещо в устата ти освен кърпата! Сега говоря аз!

Chapter Text

Второ убийство само за ден. А някои биха казали, че архимандрит Лазар не е способен дори на едно.
Доскоро той самият не мислеше, че е. Но откакто Боряна бе станала част от живота му, нарушаваше правило след правило - заради нея.
За да бъде с нея.
Сега тя най-после се бе върнала при него. И нямаше да я загуби отново за нищо на света.
Още по-малко заради този жалък плазмодий, който искаше да го унищожи.
Лазар притискаше все по-силно шията му, безпощадно, докато не усети как тялото му се отпусна като счупена кукла.
Никой нямаше да го раздели от Боряна.
Никога.

Chapter Text

Елеонора отдавна беше свикнала да бъде послушна.
Прекарваше повечето време свита на пода - гола, защото никой не ѝ позволяваше да носи дрехи. Не ѝ трябваха.
Пиеше и ядеше от котешки панички, сложени на земята, а на шията си носеше каишка с надпис "Собственост на Бандата на Вълка". Понякога, когато не я използваха, Господарите ѝ позволяваха да лежи в краката им и я галеха бавно по главата. От нея се очакваше пълно послушание, а ако не им угодеше, следваше наказание - обикновено бой с пръчка или камшик, но имаше и по-изобретателни.
Вече почти беше забравила, че някога е имала и друг живот.

Chapter Text

Списък с цели на Софи:
1. Да открия баща си
2. Да го поканя на сватбата
3. Да се омъжа

Списък с грешки на Софи:
1. Да намеря трима вероятни бащи
2. Да се влюбя в един от тях
3. Той да се окаже баща ми!!!
4. Да проваля сватбата си
5. Да забременея от Сам!!!
6. Да задържа детето, въпреки че майка ми, Скай и целият свят ме презират

Списък с добри решения на Софи:
1. Да задържа детето, въпреки че майка ми, Скай и целият свят ме презират
2. Да избягам със Сам
3. Да бъда щастлива...

(... Многоточие...)

Chapter Text

Мразеше да се чувства слаба, не беше свикнала. Та тя винаги правеше каквото поиска, ръководеше всичко около себе си (дори нещата, които нямаха нужда...).
Но, оказа се, все пак съществуваше нещо, способно да спре Биляна Авантюристката. Някаква си проста... настинка!
Когато ѝ наредиха една седмица да лежи, едва не припадна. Вече беше успяла да скъса нервите на всички около себе си, но не и на Калин. Той неуморимо се грижеше за нея.
Ако имаше едно хубаво нещо на гадната настинка, то беше да разбере, че подобен проблем не може да изплаши любимия ѝ - нито това, нито тя с нейното тръшкане...

Chapter Text

Понякога ѝ се струваше, че го вижда пред себе си - че може да го докосне, ако протегне ръка... Оглеждаше се в очите му, чуваше гласът му да я вика.
Ставаше само през нощите, когато беше напълно пияна.
Алкохолът започваше все повече да ѝ харесва. Прогонваше виденията за кръвта по главата му, за неподвижното му тяло, които я преследваха непрекъснато.
Затова пък ѝ носеше толкова хубави халюцинации. Понякога дори усещаше как ръцете му я обгръщат и устните му я докосват... Ако се концентрираше, можеше дори да усети миризмата му на тютюн и ракия...
Но щом изтрезнееше, го губеше отново и отново.

Chapter Text

– Къде беше?
– Ами аз...
– Коя е тя?
– Коя?
– Не ме прави на глупачка, Петре! Видях бележката в календара ти - 19 год., Роз! Днес не си на работа, така че не ти е пациентка!
– Поли, слушай сега...
– Какво да те слушам? Нима има някакво друго обяснение за това? Дори не ми каза къде си бил!
Петър безмълвно извади букет рози от пазарската чанта.
Очите на Поли се разшириха.
– 19 е дата - утре. Год е годишнина - нашата. Роз е рози - за да не забравя да ти купя, понеже сме на работа.
– О, Петре... Извинявай...
– Обичам те, Поли. Няма нужда да се съмняваш.

Chapter Text

Тя беше като сбъднат сън, жена, каквато никога не бе мислил, че ще има.
Обожаваше я. Беше готов на всичко за нея.
Да ѝ позволява да ходи където си иска сама и да я покрива пред шефа си, да ѝ осигурява всичко, което той ѝ забраняваше или да ѝ намира пари беше съвсем малка цена за всичко, което тя му даваше.
Марин знаеше отлично, че Юлия не го обича или желае наистина. Тя само го използваше, контролирайки и манипулирайки го го чрез секс. И той ѝ позволяваше.
Знаеше колко е жалък, но не можеше да се освободи от нейната власт.

Chapter Text

Това наистина беше хубаво, помисли си Кристина. Не бе предполагала, че подобна игра може така да разнообрази правенето на любов. От известно време Филип имаше много такива идеи и тя не бе харесала всички, но превръзката за очи и белезниците определено ѝ допадаха.
Имаше и нещо друго... Филип беше някак различен... По-груб... Не можеше да определи точно.
Навярно просто ѝ се струваше.
– Пусни ме вече...
Усети как превръзката пада от очите ѝ и за миг примижа, после се усмихна на мъжа над себе си...
Усмивката ѝ замръзна от ужас.
Това не беше нейният съпруг. Беше мъж, когото изобщо не познаваше!

Chapter Text

– Как са синините?
Ела направи физиономия.
– Ужасно. Аз също, между другото.
– Може би трябва... – започна Луи несигурно, но тя го прекъсна:
– Няма да се откажа от разследването заради няколко натъртвания, Лу! Ще се прибера в хотела, ще взема гореща вана и всичко ще ми мине.
– Щом казваш.
Луи се опита да не мисли за нея гола във ваната.
Провали се.
– Все пак смятам, че ще е по-добре...
Ела решително поклати глава.
– Никакъв шанс. Но като си толкова загрижен за мен... Ще имаш ли нещо против да намажеш синините на гърба ми с мехлем? Не ги стигам.
Той изстена мислено.
– Не.

Chapter Text

Всяка нощ все един и същи кошмар. Сънуваше го непрекъснато. Дори си имаше име за него.
Бездната.
Там попадаше и винаги се страхуваше, че този път няма да се измъкне. Макар да знаеше, че е само сън, съзнанието ѝ бе толкова ужасено от това, което виждаше, че не приемаше доводите на логиката.
Никога не намираше изход. Накрая винаги падаше.
Луиз знаеше чудено какво символизира Бездната. Това беше отчаяната ѝ нужда от любов - по-точно от любовта на Клое Сен-Лоран.
Но Клое я бе изоставила завинаги. Оттогава Бездната я чакаше.
Имаше само един начин да избяга от нея.
Да унищожи Клое напълно.

Chapter Text

– Спри да говориш за него!
Ник примигна изненадано, когато братовчедка ѝ я притисна в стената и почти изръмжа в лицето ѝ.
Маги! Милата, кротка, глупава Маги!
– Но аз се опитвах само...
– Много добре знаеш, че е мъртъв – прошепна Маги, без да я пуска. – Забавлява ли те да ме измъчваш?
– Исках да ти дам надежда, глупава краво! – сопна се Ник и блъсна Маги, освобождавайки се от хватката ѝ.
Маги я сграбчи за ръка.
– На мен или на себе си? Кажи ми честно, Ник - мразиш ли ме, задето той обикна мен?
Ник я погледна и поклати глава.
– Вече започвам да го разбирам...

Chapter Text

Може би никога повече нямаше да я види.
Не искаше да мисли така, но страхът го обземаше все по-силно. И не без основание. Боян вече два пъти беше нападнал Рая. Един Господ знаеше какво е намислил сега. Дали наистина щеше да я върне невредима, ако получеше откупа?
Любо беше сигурен само в едно: ако този копелдак отново нарани Рая, щеше да го убие.
Не можеше да загуби Рая. Обичаше я повече от всичко и сега най-сетне беше разбрал, че има шанс да бъде с нея. Рая също го обичаше... Или поне се надяваше, че е така.
Нямаше да я загуби.

Chapter Text

Бягаше.
В купена от престъпник яхта или в прегръдките на момиче с вид на богиня, Зиги просто бягаше.
Всъщност нямаше какво друго да направи. Кетрин беше съвършена... И негова сестра.
След всичко, което се бе случило между тях, нищо чудно, че не успя да си спомни тази малка подробност.
Разбира се, за Кетрин беше най-лесно да се преструва, че тяхната афера е била просто грешка, временно загубване на ума, и отдавна приключила. Той също можеше да се преструва, че обича само Чериш, но в живота му имаше и Кетрин...
Никога не можеше да избяга от грешната си любов към нея.

Chapter Text

Юлия се подсмихна, докато Лора се дърпаше и извиваше в ръцете ѝ - но не можеше да се измъкне. Резултат от четири дни на намалени дажби...
– Успокой се, скъпа! Вече ти казах, че само ще те изкъпя.
– И ще ме удавиш? – изфуча блондинката.
– Не, мила. Противно ми е да те гледам такава, мръсна и занемарена...
– Не ме докосвай!
– Лора – каза тихо Юлия, когато спряха пред банята. – Или ще влезеш вътре кротко и ще ме оставиш да те изкъпя, или ще те вържа и ще те заливам с вода, докато не преценя, че си чиста.
Лора отвори уста, но не каза нищо.

Chapter Text

Не ѝ беше нужно още нещо, заради което да страда.
Вече се чувстваше неприятно, че Жаки се бе държала така студено по-рано, и то след като сутринта бяха практически най-добри приятелки. Стела разбираше, че Жаклин е ядосана на онази червенокоска, а не на нея, и се стараеше да остане оптимистка за бъдещето.
Това обаче вече наистина болеше.
Видя как Жаки последва червенокосата в тоалетната, а когато излезе, устните ѝ бяха подпухнали и оцветени с червило, каквото тя не би си сложила. Червено червило...
Можеше да е на Стела, но не беше. Разбира се, че не...
Тя никога не беше избраната.

Chapter Text

Огнян усещаше сълзите в очите си и болката в гърлото си така ясно, както виждаше сцената пред себе си. Иначе никога не би повярвал...
Брат му и жена му, сплетени в страстна прегръдка, голи и блестящи от пот, шепнещи си нежно любовни слова - в леглото, което той споделяше с Кера...
Не искаше, не можеше да го повярва... Та Кера го обичаше - и Митко също, естествено, че го обичаха, всички го обичаха...
Или не?
Откога ли продължаваше това? Месеци? Години? Не можеше да каже. Не беше забелязал нищо...
Бяха го лъгали в очите, без изобщо да се смутят. Причерня му.
Невъзможно...

Chapter Text

Извънбрачните връзки - нещо неморално, отвратително, но толкова предпочитано...
Леда дори не си бе помисляла, че ще влезе в тази статистика.
По някое време на брака си разбра, че е част от нея като "жената" - онази наивна глупачка, която пречи и бива подигравана. Съпругата.
Знаеше коя е "другата жена". И я болеше. Но не направи нищо. Имаше семейство и го уважаваше.. Дори и то да не уважаваше нея.
Но, един ден, съвсем внезапно, Леда стана "другата жена".
Започна като всеки друг ден. Събуди се. Облече се. Излезе. Разбра, че съпругът ѝ е с любовница. Прибра се вкъщи.
И Лазар беше там.

Chapter Text

– Не можеш да го направиш, Филип! Ти... ти ме обичаш!
– Съжалявам, но не е така. Бях с теб само от чувство за вина, Марта. Предполагах, че го знаеш.
– Но... не – тя едва успяваше да се задържи на краката си. Не трябваше да става така, не трябваше!
– Какво очакваше, след като ми изневери с Андрей? – попита Филип риторично.
Марта заплака.
– Не беше така... Аз просто се чувствах самотна, защото ти и тази еноложка...
– Да, обичам Елина. И имам да ти кажа само едно нещо.
Той отстъпваше назад, докато говореше - към колата, в която го чакаше Елина.
– Филип...
– Искам развод, госпожо Янг.

Chapter Text

Трябваше просто да преживее това. Вече беше свикнала. Но още плачеше.
Защо ми го причинява?
Той не я обичаше; никога не я беше обичал. Но знаеше отлично, че тя го обожава, че е готова на всичко за него.
Включително и да понася подобно отношение.
Никога не беше нежен. Почти никога не се стараеше да ѝ достави удоволствие. И тя, като пълна идиотка, просто го приемаше, защото, да, беше толкова отчаяна.
Но понякога той се стараеше да я боли.
Тласкаше се в нея с грубост, която оставяше кървави следи в тялото и в душата ѝ.
Сякаш я наказваше, че го обича.

Chapter Text

– Не, Катрин, не разбирам!
– Наистина ли, Стив? Наистина ли? – тя прочисти гърло и трепна от болка. Гласът ѝ беше прегракнал от изплаканите сълзи.
– Никога не ми обръщаш внимание. Не разговаряме. Искаш само да се любим и да ти правя услуги. Не осъзнаваш ли, че това не ми е достатъчно?
– И Дани прави всичко, от което имаш нужда? – изръмжа Стив.
Катрин се усмихна леко.
– И много повече. Съжалявам, че те нараняваме така, но ако продължа да бъда с теб, никой от нас няма да е щастлив. Надявам се един ден да ни простиш.
Той я изгледа нещастно, но не отвърна нищо.

Chapter Text

– Храня те, давам ти дом, внимание, а как ми се отплащаш ти, родоотстъпнице?
Джини гледаше празно собственика си. Камшикът бавно се люлееше в ръката му.
– Съжалявам.
– Не трябваше да го правиш – отвърна Сириус безмилостно.
Тя наведе глава. Сълзи закапаха по страните ѝ. Знаеше какво наказание я очаква - 30 удара с камшик за кражба. А дори не беше успяла да открадне ябълката.
Сириус беше добър с нея. Много по-добър, отколкото предишният ѝ господар.
Но това не означаваше да не я дисциплинира.
Сириус пусна камшика.
– Този път ти прощавам. Но за последно.
И двамата знаеха, че тя няма да издържи 30 удара.

Chapter Text

– Не, наистина, Борисе, ще се оправя сама!...
– Забрави – Борис нежно, но настоятелно хвана ръката на любимата си и прокара памуче с йод по раната ѝ.
– Това е само драскотина – измърмори Невена.
– Защо просто не приемеш, че ми харесва да се грижа за теб?
Тя се усмихна, но изохка, когато той внимателно сложи лепенка върху порязания ѝ пръст.
– Боли ли?
– Не – излъга Невена.
Борис се ухили.
– Сега не си в участъка. Няма нужда да се правиш на недосегаема вкъщи.
– Ами ако спреш да ме обичаш? – попита тихо тя.
Той я погледна сериозно в очите.
– Това никога няма да се случи. Никога.

Chapter Text

"Връзката между жертва и насилник е много двусмислена. Хем отвращение, хем очарование..." – Адел Дьолетр

Когато тя се държеше лошо и го предизвикваше, той я заключваше сама с дни, оставяше я да гладува, да чува писъците на сестра си и да не знае какво се случва...
Но когато беше добра, я галеше по бузата - с времето тя започна да свиква с този жест, топеше се в него, обичаше го, молеше за него... И това я ужасяваше.
Беше почти се предала, когато Аргос се отказа да я възпитава повече.
Може би именно защото знаеше колко близо е до това да я покори.

Chapter Text

– Не ми е лесно.
– Знам.
Невена осъзнаваше, че Борис се тревожи непрекъснато за нея. И не беше като да няма основание. За втори път се прибираше със синини от разни типове, оказали съпротива при арест. Да не споменаваме куршума, който едва не я улучи миналия месец.
Това ѝ беше работата. И сега, когато най-сетне беше на път да осигури някакво правосъдие в този град, най-накрая виждаше смисъл да я върши.
Но не забравяше, че някой я чака у дома.
Внезапно той я вдигна на ръце.
– В момента държа нещо изключително ценно за мен. Постарай се да го пазиш, нали?
– Обещавам.

Chapter Text

Никой друг нямаше значение на света.
Само Денис.
Беше трудно да се преструва. Да се прави, че не го обича толкова много, та сърцето го боли от тази обич.
Да бъде кум на сватбата му. Да го гледа как се врича във вечна любов на жена, която не беше достойна за него и не го заслужаваше.
С удоволствие би я убил, но знаеше колко ще го нарани това.
Не че на Денис му пукаше дали ще нарани него. Но той не съзнаваше как го наранява всеки ден, всеки миг. И никога не биваше да узнава.
Иначе би го изоставил завинаги.

Chapter Text

Не знаеше кое боли повече - да вижда малките белези по шията ѝ, знаци, че тя вече принадлежи на друг, или това, че този "друг" я прави щастлива...
Най-много заболя да осъзнае, че "другият" е всъщност "друга".
– Какво е това на шията ти?
– Нищо – усмихна се Адел.
Тома преглътна.
– Кучето ли те ухапа?
Тя се засмя, сякаш изобщо не осъзнаваше колко нещастие имаше в погледа му.
– Да, да, сигурно.
– Адел...
Той замлъкна, защото тя не го слушаше. Гледаше Диан със замечтано изражение и се изчерви, когато комисар Баронски отвърна на погледа ѝ. Докосна ухапването и се усмихна.
А Тома крещеше наум.

Chapter Text

Естебан никога не беше успявал да се сдържа, когато желаеше нещо, а някой му го отнемаше.
Вече беше извършил едно добре планирано, хладнокръвно убийство, за да се ожени за Кристина и да стане господар на ранчото. Сцените на ревност, които я разстройваха, не бяха инсценирани, но не бяха и фатални.
Това, което бе извършил тази вечер обаче, нямаше нищо общо с никое от предишните му престъпления.
Беше убийство от страст - страстта, която го изгаряше от мига, в който Акация се върна. Тя щеше да бъде негова. Мануел не я заслужаваше. Трябваше да умре.
Естебан беше готов на всичко за Акация.

Chapter Text

Мразеше да я вижда със съпруга ѝ, но не можеше да спре да я гледа...
Никога.
За него нямаше по-забранено и по-желано нещо на света от Мариам.
Ако някой научеше, с тях беше свършено. Знаеше го, и въпреки това не спираше да я иска. Дори когато се опитваше да ѝ откаже, да я отблъсне (и то не беше от благоразумие, а от ревност), накрая пак се озоваваше в краката ѝ, където сам копнееше да бъде.
Гледаше я как се люби с мъжа си, гледаше я как ридае над тялото му, гледаше я как се съблича..
А често не само гледаше.

Chapter Text

"Пациентката декларира завишено ниво на стрес в последните седмици. По нейни думи е "изперкала от стрес заради сватбата" и това е причината да се мисли за Мери Стюарт, когато се намира сред много хора. Твърди, че организирането на сватбата, работата и непрекъснатите свади с бившия й съпруг са я извадили от равновесие.
По мое мнение пациентката несъзнателно симулира лудост, тъй като не е сигурна, че иска да се омъжи. Това е нейният начин да избяга от сватбата, без реално съзнателно да я отменя. Наблюдават се раздразнителност, гняв, объркване, страх.
Препоръчва се терапия с участието на бившия съпруг, ако е възможно."

Chapter Text

– Не знаех, че тук горещите вълни са такъв проблем – отбеляза Куин.
Адам наклони глава.
– Подбуждат хората към насилие, кражби, дори убийства...
Тя отпи от бирата си.
– Да, денят беше интересен. Три сбивания и един идиот, стрелящ с пушка само в моя район. А си мислех, че живея в спокоен квартал.
– Мен питаш ли ме - един от съседите ми разруши апартамента си, включително стената на моя хол. Което ми напомня... – той я погледна. – Че си търся временно жилище, докато ремонтирам.
Куин замръзна.
– Интересен начин да се самопоканиш да живееш у нас.
– Ще ти се отплатя за гостоприемството...
Тя се усмихна.
– Знам.

Chapter Text

– Ти си му най-добрият приятел, нали, Тома? – попита Елена с измамно мек глас.
Томасян сви рамене.
– Да кажем...
– И си съветвал Сашо за нашата връзка, нали?
– Може би...
Елена ядосано застана пред него.
– И ти го посъветва "да ме завлече за косата в спалнята", нали? – озъби се тя.
– Направи ли го?
Тя се смути.
– Опита се.
– Но на теб не ти хареса, а?
– Естествено, че НЕ!
– Да, защото е бил Сашо – прошепна Тома. – Ако аз те бях хванал за косата и те бях завлякъл в кабинета ти, за да те обладая на кушетката, на теб щеше да ти хареса, Елена...

Chapter Text

– Вяра! – Борис дотича при нея развълнуван. – Имам страхотна новина!
– Каква?
– С Невена ще се женим! Снощи ѝ предложих и тя прие!!!
Вяра усети как изражението ѝ угасва.
Знаеше, разбира се, че този ден ще дойде. Откакто Борис най-сетне беше престанал да се самоизмъчва с Петя и бе помолил Невена да се върне при него, всички усещаха, че натам вървят нещата. Той обичаше Невена. А Вяра...
Вяра му беше сестра. И никога не се бе надявала на друго, защото беше невъзможно.
Въпреки това ѝ отне огромно усилие да се усмихне...
И едва ли някой би повярвал, че усмивката ѝ е истинска.

Chapter Text

Засега въздухът му не беше свършил... И с това се изчерпваха всички положителни факти.
Лежеше в багажника от над половин час, докато колата се движеше по някакъв пуст път. Не знаеше къде отива Петър, само се молеше да не го зареже тук вътре, докато умре от задух.
Не би го направил, нали? Вярно, имаше право да го мрази заради онова, което бе направил, опитвайки се да му отнеме Поли, но не би го убил...
Нали?
Внезапно колата спря. Петър слезе бавно, отвори капака и го извлече навън.
Мартин едва имаше време да изпита облекчение, когато Петър започна да го удря.

Chapter Text

– Кога ние хората изобщо надникваме в прозорците към ш*баните си души... – той се наведе към нея да я целуне.
Поли веднага се дръпна и така го удари по голата тиква, че Мартин тутакси изтрезня от упойката.
– Ти нормален ли си?! – кресна Поли. – Как смееш да ми се натискаш?! Аз съм с Петър и дори не те харесвам! И как изобщо си въобразяваш, че можеш да ми говориш така отвратително?
– Ама... ама аз...
– Не знам какво те прихваща – сопна се тя разгневено – Но ако опиташ този номер още веднъж, такава упойка ще ти бия, че няма да се събудиш повече!

Chapter Text

– Искаш да кажеш, че си бил с мен, само за да забравиш Невена, така ли?
– Да се опитам да я забравя – поправи я Борис. – И не успях. А теб повече не мога да те понасям. Ти си лигла, егоистка, паникьорка и глупава... За разлика от Невена.
Петя не можеше да диша. Не съумяваше да повярва, че това се случва.
Борис я отхвърляше.
Всичките й планове за богат живот с него бяха разбити. Нямаше да получи нищо, когато той разбереше, че детето дори не е негово. И без това никога не я беше обичал...
Не че Петя изобщо можеше да обича.

Chapter Text

– Не!
Викът на Акация се сля с гърма на изстрела. Тя можеше само безпомощно да гледа как Кристина пада по лице на земята, а под тялото ѝ се образува локва кръв.
Естебан бавно свали пистолета.
– Тя ни пречеше, Акация, знаеш, че е така. Ти ревнуваше от нея. Сама каза, че ти се иска да я няма.
– Да, казах го, но... – разплакана, Акация обхвана главата си с ръце. Кристина беше мъртва. Заради нея.
И най-лошото бе, че...
Всъщност не ѝ беше мъчно.
– Ела, любов моя – Естебан протегна длан. – Ела с мен. Ще бъдем щастливи.
– Не бива...
Но тя хвана ръката му.

Chapter Text

– Слизайте оттам, Гирвиц!
– Не! Не, не и не! Не и докато не накарате Кайзер най-сетне да си ми върне чашата и участъка!
Хуберт изпуфтя.
– Опитахте какво ли не, за да я свалите от поста. Не се получи.
– Този път ще стане! – сопна се колегата му. – Кайзер е чувствителна и мекушава. Когато разбере, че съм се качил на тази кула и отказвам да сляза, докато не се махне, ще се почувства виновна и ще се разкара!
– А защо вие не се разкарате? Не ставате за нищо – измърмори Хуберт, после извика: – Хубаво, отивам да ѝ кажа.
Когато се обърна, чу шумно тупване.

Chapter Text

– Приказка ли?... Добре! Навремето, когато мама беше принцеса, царят я държеше заключена в замъка заедно с баба. Не ги пускаше да излизат и те трябваше да стоят главно в подземията, отритнати, презряни и изоставени, самотни, болни, загубили всяка надежда за по-добър живот... Един ден обаче херцог Диего...
– Тати ли?
– Да, тати срещна мама и се ожени за нея, за да я освободи от затвора ѝ, а после... помогна на царя да... се пенсионира и направи мама царица...
Анабел се усмихна на себе си. Някога бе мислела, че с Диего също ще живее в клетка...
Вместо това той ѝ даде света.

Chapter Text

Киро спря раздразнено, когато мина покрай заключената стая и чу хлипове оттам.
– Млъкни, Жаки!
Но тя продължи да плаче още по-шумно. Явно още дълго щеше да си поседи заключена.
Защо трябваше да е толкова дразнеща? Защо трябваше непрекъснато да мрънка, да хленчи, да недоволства и да го нервира?
Не ѝ ли беше изпълнявал всеки малък каприз, не ѝ ли бе купувал всичко, което дори не се бе сетила да поиска? Не се ли ожени за нея, не ѝ ли подари толкова диаманти, за колкото дори не бе мечтала?
И сега тя смееше да недоволства, само задето бе убил брат ѝ?

Chapter Text

– Какво е това?
– Нищо, одрасках се на...
Бояна сграбчи лицето на Цвети в ръце и я накара да срещне очите ѝ.
– Явор ли го направи?
Цвети преглътна измъчено.
– Няма значение.
– Нима? Одрал те е през цялата буза! Цвети, моля те, напусни го!
– Това не е нищо – прошепна брюнетката.
– Как да не е нищо? Погледни се!...
– Не, Бо - това не е нищо. Била съм много по-зле. И ти го знаеш.
– Тогава защо не си тръгнеш? – попита Бояна тихо.
– Защото имам нужда някой да ме обича...
– Тогава ела при мен. Аз ще те обичам. И няма да те бия. Обичам те, Цвети.

Chapter Text

Целият свят можеше да изчезне... Но за Калън това нямаше значение, доколкото не беше свързано с нейната господарка.
Онези чудовища бяха убили господарката Ничи. Калън копнееше да ги убие – Кон Дар жадуваше тяхната кръв дори повече – но господарката ѝ беше дала друга заповед и тя щеше да я изпълни, дори ако трябваше да умре.
Нейният живот нямаше значение. Само този на Ничи.
Трябваше да намери Камъка и да го занесе при нея, за да я съживи. Това беше всичко, което интересуваше Калън.
Беше ѝ все едно какво ще стане със света и всички хора в него.
Важна беше само Ничи.

Chapter Text

Леглото беше неудобно.
Не че не беше свикнала да спи на прости миндери, а често - на пода или на някоя пейка, чудно, че изобщо обръщаше внимание на това.
Така че може би не беше заради леглото.
Не, беше заради него - отец Лазар. Защото знаеше, че започва да го харесва, наистина да го харесва, а в края на краищата, той беше свещеник.
И все пак... Непрекъснато мислеше за него, за онази нощ, когато той я гледаше, сякаш...
Трябваше да си е въобразила. Държанието му после с нищо не намекваше, че споделя чувствата ѝ.
Но мисълта за него я държеше будна нощем.

Chapter Text

Нищо не беше същото за Мина, откакто Ани замина за Париж.
Не се дължеше на факта, че сега тя пееше песните на Ани, станали толкова известни напоследък, нито на повечето пари. Нямаше нищо общо с това, че Мина най-сетне получи известността, за която копнееше и с която толкова трудно се справяше.
За всичко беше виновна Ани.
Мина я обичаше дълбоко, макар че тя никога не го разбра. Естествено, че не. Ала преди поне можеше да се наслаждава на компанията ѝ, на нестихващата ѝ жизненост и очарователна невинност...
Сега Мина притежаваше всичко, което някога желаеше... Но беше загубила най-прекрасното, което имаше.

Chapter Text

Очите му се затваряха. Той се застави да ги отвори.
– Какво... си ми сложила в чашата?
Съпругата му се усмихна сладко.
– Само малко капки, за да поспиш.
Гласът ѝ сякаш долиташе от дълбините на пещера. Илайджа подпря главата си с ръка, която след миг падна на масата.
– Имаш нужда от почивка. А аз трябва да претърся вещите ти, за да разбера дали ми изневеряваш...
Той се насили да проговори, макар че думите излизаха със заваляне от устата му.
– Ще се... събудя ли изобщо?
Аурора го погали по главата.
– Разбира се, скъпи. Но за да се събудиш, трябва първо да заспиш...

Chapter Text

Бременността вече започваше да ѝ личи и Клое знаеше, че е време да спре да работи, но така щеше да се тревожи още повече за Матийо. Тя беше криминолог, не полицай, но все пак...
– Успокой се, Клое! Пийни вода – увещаваше я Фред. – Виж колко си бледа! Спокойно, той е добре!
Клое кимна, макар че след новината за атаката над Матийо едва дишаше.
Тя му каза, нали, каза му, че онзи тип е опасен! А той не я послуша. Реши, че хормоните ѝ били виновни. Е, ето, че тя бе права, а не той.
Как да напусне и да го остави?!

Chapter Text

Не тъмнината я плашеше, нито чудовищата под леглото. Нещата, които я плашеха, бяха съвсем реални.
Терористи. Убийци. Садисти. Истинските чудовища.
Хората, с които се срещаше всеки ден.
Едно време се справяше. Разпознаваше ги на мига. А сега...
Не можеше да си прости, че е била заблудена от Асен. И беше единствената.
Всички казваха, че няма значение. Че просто е претоварена и има нужда от почивка. Че в крайна сметка е намерила убиеца.
Но Миа знаеше, че грешат. Асен успя да я заблуди не защото тя бе загубила форма, а защото в уравнението имаше прекалено много чувства.
Включително и към чудовището.

Chapter Text

"Не мога да повярвам. Днес пак видях Алекс с Грейс Гудуин и отново се скарахме (знам, че Грейс няма да ме предаде, но проблемът не е в това). Беше по-лошо от предишния път. Алекс най-нагло ми заяви, че няма да престане с "експериментите си", а аз съм нямала право да се сърдя, защото това било просто работа! Работа!
Работата я върша аз, докато той ми изневерява, а накрая обира лаврите за моите открития!
Няма да позволя да се подиграва повече с мен. Заявих му го много ясно и се надявам да ме е разбрал, защото иначе...
Иначе ще го убия."

Chapter Text

Не спираха наистина болката, но поне я правеха по-слаба. Мъглява. Далечна. Сякаш не се случваше на нея, а на някой друг.
Вече нищо не я интересуваше. Не можеше да се грижи за сина на Ива - беше го оставила пред някакъв дом за сираци. Не го искаше това дете.
Не можеше да вижда Борис и да рискува той да разбере за хапчетата. Беше заминала. Дори не знаеше в кой град е. Беше все едно. Когато не ходеше дрогирана и пияна по улиците, спеше и сънуваше Драго. Понякога беше толкова истинско.
Може би трябваше просто да се самоубие, но не намираше смелост.

Chapter Text

Габриел я гледаше намръщено.
– Колко пъти трябва да те попитам, докато получа отговор?
Адел си пое дълбоко въздух.
– Искаш отговор?
– Да.
– Веднага?
– Да.
– Тогава се боя, че няма да ти хареса. Имам нужда от време, за да помисля дали това е, което искам, дали идеята ми харесва...
– Не, ти просто вече знаеш, че не искаш да се омъжиш за мен. Не знаеш само как да ми го признаеш.
– Не е вярно, Габриел...
– Не е ли? Тогава кажи, че приемаш.
Адел го погледна в очите. След минута той чу отговора ѝ.
– Не. Знам какво направи за мен, но не мога повече.

Chapter Text

– Пълна загуба на време! – тросна се Ничи.
– Аз поне се старая, но терапията все пак е за двойки! – озъби се Калън.
– Какво трябва да значи това?
– Много добре знаеш!
– Искаш да кажеш, че аз не полагам усилия, така ли? Доктор Хол беше прав, ти никога няма да спреш да обвиняваш мен за всичко!
Калън я сграбчи за раменете и я разтърси.
– Прехваленият ти доктор Хол се опитва не да ни помогне, а да ни раздели, защото си пада по теб! Но аз няма да му позволя! Ти си моя!
Ничи ахна и я придърпа към себе си, целувайки я силно.

Chapter Text

Нора гледаше тялото на Иво. Не можеше да откъсне очи от него. От човека, който допреди няколко минути бе жив, който допреди няколко седмици я плашеше, който допреди няколко месеца я притежаваше.
Неподвижна, неспособна да затвори очи.
Взираше се в него, не можейки да повярва, че е мъртъв.
Мъжът, когото обичаше и мразеше, когото желаеше и презираше.
Усещаше как мракът в нея се вкопчва в болката, как копнее да вземе контрола над ума и тялото ѝ, как жадува да отмъсти за смъртта на единствения човек, който я бе приел такава, каквато е.
И тя позволи на мрака да я обземе.

Chapter Text

Никога не се отделяше от леглото му. Беше там, до него, ден и нощ, спеше до него, говореше му, молеше се за него.
Докато той сънуваше друга жена и все повече се отдалечаваше от нея.
Отначало Адел не знаеше това, но постепенно започна да се досеща. Докато той следеше бившата си, вече напълно обсебен от нея, тя разбра.
Тома я бе изоставил, докато беше в кома. Не смъртта ѝ го бе отнела, а връщането му към живота.
Отначало се чувстваше ужасно предадена. Но колкото повече той се отдалечаваше от нея, толкова повече тя можеше отново да диша.
Наистина да диша.

Chapter Text

"Мили Дневнико,
животът ми тотално се обърка.
Имам бивш съпруг, в когото още съм влюбена. С него започнахме нова афера, след като се сгодих.
Имам годеник, когото обичам много и когото не можех да открия със седмици, след като разбра, че му изневерявам, но вчера се върна и все още ме иска.
Имам нов приятел, с него излизам отскоро - колега, по когото направо съм луда. Не знам как преди съм можела да си мисля, че не го харесвам.
Пълна каша.
Обичам ги и тримата. Искам ги и тримата. Но трябва да избера само един.
Днес.
Защото сватбата ми е утре."

Chapter Text

Знаех си, че беше прекалено хубаво, за да е истина, помисли си Каролине.
Най-сетне Хуберт да ѝ се обясни в любов и двамата да излязат на истинска среща? Разбира се, че нямаше начин. Разбира се, че точно когато се събудят заедно в дома му и всичко изглежда повече от перфектно, бившата му жена ще се появи, искайки да си го върне.
Знаеше колко Франц е обичал тая Аня. Остави го с нея...
– Каролине!
Тя се обърна шокирана. Той я беше догонил.
– Моля те, не си отивай!
– Но аз мислех...
– Аня вече няма значение за мен. Никакво. Обичам теб - само теб!

Chapter Text

– Луи, това не е нормално!
– Не е твоя работа.
– Моя е, след като за пореден път виждам, че не си спал от дни и не мислиш за нищо друго, освен за разследването!
– Какво изобщо знаеш ти? Прибираш се вкъщи и там те чакат мъж, три деца и куче! Мен не ме чака никой! Няма заради кого да правя компромиси, Ела!
Тя се взря в него с широко отворени очи.
– Тогава ги направи заради мен! Ще се прибираш и аз ще съм там, всяка вечер!
Луи спря да диша.
– Ами твоето семейство?
Тя сви рамене.
– Ти си по-важен. Винаги си бил.

Chapter Text

Тя беше перфектна... Или поне така изглеждаше.
Подлуди го напълно. Нямаше нищо общо с всички останали жени в живота му, беше различна, беше неустоима, беше великолепна.
По някакъв странен начин му напомняше на Ада.
И Тремал-Наик разбра - но твърде късно.
Едва след като я бе направил своя, едва след като я бе имал по всички възможни начини и за първи път от години бе почувствал как бремето на мъката най-сетне става по-леко - едва тогава бе видял малката татуировка на змия зад ухото ѝ.
Белегът на удушвачите.
Тя не беше просто тяхна баядерка.
Тя беше Дарма, отвлечена отдавна.
Единствената му дъщеря.

Chapter Text

– Наистина ли го мислиш?
Марта се усмихна свенливо и кимна.
– Защо не? Върни се във винарната, моля те. Не е същото без теб. Аз... мислих много, след като с Филип се разделихме. Елина, смятах, че ти си причината и не съм грешала, но...
– Но? – Елина едва дишаше от вълнение.
– Но – Марта я погледна в очите. – Не Филип се влюби в теб, а аз. И просто бях толкова удивена и объркана, че не можех да го призная дори пред себе си. Ще се върнеш ли? Моля те?
Елина бавно и щастливо си пое въздух.
– Ще се върна. Но само заради теб!

Chapter Text

Понякога Господарят я оставяше да лежи до него, но често тя трябваше да спи на земята до леглото, на твърдите, груби дъски, които се впиваха в бялата ѝ кожа и оставяха грозни следи по нея.
През лятото не беше толкова зле, беше дори поносимо, защото горещината правеше завивки и одеяла излишни. През зимата, въпреки пукота на камината и въпреки че се свиваше на топка, Лора не можеше да прогони студа и зъзнеше по цяла нощ.
Това не беше наказание, а възпитание. Защото когато Господарят ѝ позволеше да легне отново при него в леглото, обожанието и благодарността на Лора нямаха граници.

Chapter Text

– Чу ли новата заповед на кралица Мал? Никой няма право да напуска Аурадон без изрично разрешение от нея или от крал Хадес!
– Това е невъзможно! Ако крал Бен...
– Шшт! Не споменавай това име! Кралицата едва не уби последния, когото чу да говори за бившия крал! И не мога да кажа, че не я разбирам... Все пак той ѝ изневеряваше месеци наред!
– И за отмъщение тя узурпира кралството му и го превърна в кошмарно място! Прави каквото си иска! А да не говорим за слуховете, които се носят - че тя и баща ѝ...
– Млъкни! Искаш и двама ни да обесят ли?!

Chapter Text

Кариерата или любовта?
Много хора биват изправени пред подобни сложни решения. Но при Беатриче то беше далеч по-трудно, отколкото при останалите.
По простата причина, че тя беше полицейски капитан, а жената, която обичаше, бе една от най-издирваните престъпнички в страната.
Изобщо не знаеше защо Анита се е влюбила в нея и дали всъщност наистина я обича. Можеше това да е просто номер, и, по дяволите, вероятно беше.
"Помогни ми да се отървем от Бранкато и ще можем да избягаме заедно".
Трябваше да предаде не само приятелка, но и работата си, всичко, в което вярваше - заради Анита.
Не знаеше дали може.

Chapter Text

Бяха минали часове, откакто операцията на Каро започна, но все още нямаше новини.
Елиас не можеше да си представи бъдещето без Каро. Не искаше. Не можеше да живее без нея.
Сега осъзнаваше, че се е заблуждавал - Сара никога не е била истинският обект на чувствата му, само се бе преструвал, за да заблуди Каро.
Той обичаше Каро. Само нея. Но винаги бе знаел, че тя е омъжена, и мислеше, че няма шанс.
До онази целувка.
Проклинаше се, че не ѝ бе казал истината тогава. Но щеше да го направи, когато Каро се събудеше. Тя имаше право да знае.
Той също.

Chapter Text

– Керче, какво е това на ръката ти? Ударила ли си се? – попита разтревожено Начо.
– Нищо, вчера паднах по стълбите в хотела – каза бързо Кера.
– Да ходиш по-внимателно, чадо – помоли я той. – И то особено сега, когато си бременна...
– Разбира се, татко – обеща Кера покорно и потърка замислено синините по ръцете си. Усети лека болка, която обаче я накара да се усмихне при спомена как ги бе получила...
– Да, Керче, бъди по-внимателна – Димитър се наведе към нея през масата и стисна бедрото ѝ за миг. – Защото другия път ще ти направя още по-ясен белег, че си моя...
Тя нетърпеливо прехапа устна.

Chapter Text

Анамария винаги казваше, че иска Карло да е щастлив, макар и не с нея - вярваше, че дори го мисли...
Докато не се случи.
Болеше да види колко Карло обича Лаура, колко добре се разбират двамата, как се радват, че ще имат дете...
Беше толкова сигурна, че не го иска обратно в живота си.
Сега обаче, когато беше принудена да го вижда с друга, и то с Лаура, която бе толкова различна от нея...
Сега искаше той пак да бъде неин. Пак да обича само нея.
Защото не можеше да понесе, че Карло най-сетне е продължил напред - а тя не успява.

Chapter Text

– Татко? Дебора? Ехо...
Диана влезе бавно в стаята, притеснена от странния мирис. За Бога, какво можеше да е това?...
– Татко?
Чаршафите бяха пръснати по пода. Диана винаги бе мислила, че са бели. Сега видя, че са червени. Но всъщност май просто бяха изцапани с нещо...
– Какво е станало тук...
Чу шума от душа и предпазливо надникна към кабинката.
Викториано лежеше по гръб в коридора към банята, мъртъв, бялата му риза бе почервеняла. Преди Диана да извика ужасено, пред погледа ѝ се разкри друга гледка - голото тяло на Дебора, покрито с кръв, която тя отмиваше от себе си бавно и спокойно.

Chapter Text

– Не! – възкликна Адел. – Не мога!
Гарел си пое дълбоко въздух, задържайки го за миг.
– Госпожо Дьолетр, чуйте ме. Не сте длъжна да понасяте това. Да ви бие, да ви наранява... Не го заслужавате – осъзнавайки, че е зазвучал непрофесионално, продължи остро: – Помислете за сина си. Одисей не заслужава да расте с такъв баща.
– Какво... какво ми предлагате? – попита тя плахо след няколко минути.
– Елате с мен. Ще ви заведа на сигурно място, където няма да ви намери. Ще го арестувам и ще свидетелствате срещу него – погледна с болка и състрадание посиненото ѝ лице. – Моля ви, госпожо Дьолетр... Адел.
– Добре – прошепна тя.

Chapter Text

Адът е там, където си ти.
Пламъците са в жестоката ти усмивка.
Мракът е в очите ти.
Безкрайното повторение - откакто те познавам, то е моето ежедневие.
Не желая нищо повече от това да се освободя от теб.
Ала вече нямам сили да бягам.
Ти отне всичко, което имах, надеждата, душата ми, бъдещето и миналото ми.
Остави ми само хапчетата, с които ме контролираш, откакто ме изкара луда. Благодаря ти.
Даваш ми безболезнена смърт.
Може би ще отида в Ада. Така казват за самоубийците.
Но, както знаеш, Адът е там, където си ти.
Навсякъде, където те няма, ще бъде Рай.
Сбогом.

Chapter Text

Понякога успяват да забравят.
Понякога, когато се разхождат заедно по крайбрежната улица или по красивите павета в града и просто не мислят за нищо, когато се държат за ръце и са щастливи, че са заедно. Че се имат една друга.
Но вечер, когато Кристина слага глава на корема ѝ, а Мая поставя ръка върху златистата ѝ коса, двете си спомнят, че са имали и друг живот. Че са били нормални жени със съпруг.
С един и същ съпруг.
Съпруг, който изостави и двете. И после умря.
Но времето минава и те установяват, че почти не се сещат за него.
Нормално.

Chapter Text

Не беше казала на Хейл.
Не можеше да сподели с него за случилото се, докато беше в онзи вагон с Дийкенс, просто не можеше. Ужасяваше я дори самата мисъл той да научи за начина, по който Дийкс я докосваше с пистолета си, с ръцете си, с устните си...
Глупава Тери.
Със сигурност това беше най-странното и най-ужасното мъчение в живота ѝ. Макар че той не я изнасили, тя през цялото време имаше чувството, че го прави. Споменът за него оставаше прогорен в мозъка ѝ, в тялото ѝ, и колкото и да се опитваше, не успяваше да забрави.
Нито. Един. Миг.

Chapter Text

– Какво правиш?
Юлия го погледна мрачно. Очите ѝ блестяха от сълзи.
– Разкарай се от стаята ми!
Колкото и да се опитваше да се прави на важна и ядосана, тя приличаше просто на едно малко, нещастно момиченце, изоставено и измъчено.
Марин не можеше да я гледа така.
– Вън! Махни се! Изчезни! – изкрещя Юлия, но не направи нищо, за да го спре, когато той седна до нея и полека обви ръка около гърба ѝ.
Не каза нищо. Просто чакаше.
Тя се сви на кравай, сгуши се в него като дете, търсещо защита.
Марин я прегърна по-силно и я остави да се наплаче.

Chapter Text

– Мисля, че ще умра.
Тори завъртя очи.
– Не драматизирай. Имаш малко температура и те боли главата.
– Всичко ме боли – простена нещастно Илайджа. – Умирам, а ти се подиграваш с мен.
Тя се засмя.
– Това е просто настинка. Не, как е възможно възрастен мъж, голям, силен - сравнително умен - да мрънка така като малко дете?
Той въздъхна и я погледна.
– Наистина ли мислиш, че мрънкам?
Тори кимна.
– Аха.
– Добре. Спирам.
– Хубаво. Ще отида да ти направя чай.
– Тори... – Илайджа се пресегна и хвана ръката ѝ, спирайки я. – Каквото и да се случи с мен... Искам да знаеш, че те обичам.
– Сериозно, стига вече!

Chapter Text

След пет минути щеше да се качи на правителствения самолет и да отлети към светлото си бъдеще.
Тогава защо ѝ се гадеше при мисълта да замине?
Дими. Беше я умолявала да остане - а Дими никога не умоляваше.
Наистина беше важна за нея. Това беше ново за Виктория. За първи път осъзнаваше, че наистина е важна за някого, че не просто я използват и се забавляват с нея.
Винаги беше мислила, че парите са най-голямата ѝ цел. Но... парите на премиера нямаше да ѝ купят обратно любовта на Дими.
Вики грабна багажа си и тръгна към изхода с дълбока, облекчена въздишка.

Chapter Text

Алисън винаги беше мразила Чарлз, дори и да му съчувстваше за смъртта на Мойра. Той обаче беше избрал да се справи със скръбта по начин, който отнемаше всякакво съчувствие.
Тогава защо тя свикна с появите му, зачестили след смъртта на Джо? Защо използваше помощта за случаите, когато Чарлз ѝ я предлагаше, защо понякога си мечтаеше той да обсеби тялото на Джак и да бъде при нея от плът и кръв?...
Отначало мислеше, че е защото и двамата бяха загубили съпрузите си и страдаха, защото и двамата търсеха опрощение...
Но истината бе друга.
Алисън се бе влюбила в един линчуван убиец.

Chapter Text

Един поглед.
Един поглед към царицата в нощните ѝ одежди беше всичко, което струва на Мостич живота.
– Не биваше да го правиш – прошепна Мариам на брат си, докато гледаше как кръвта тече като река от шията на мъртвия.
Кавханът дишаше тежко, стиснал меча си в ръка. Осъзнаваше, че вероятно е прекалил, но не съжаляваше за избухването си. Отдавна се боеше, че някой може да му отнеме Мариам след смъртта на царя.
Нямаше да го позволи.
– Никой няма право да те гледа така. Никой, освен мен, разбра ли? – той сграбчи сестра си през кръста и я притисна в себе си. – Никой!

Chapter Text

Адел и Лука се караха всеки път, когато се срещнеха. Тома не знаеше какво да направи. Опита се да ги сдобри поне милион пъти, но изглеждаше, че те истински се мразят.
Какво може да е по-ужасно от това синът ти и жена ти да не се разбират?
  Една нощ Адел се прибра късно и когато Тома излезе от спалнята си, тя и Лука говореха. И звучеше, сякаш опитват да се разберат. Тома усети надежда.
Докато не ги видя да се целуват.
Те не се мразеха; бяха влюбени, но не искаха да си признаят и да го наранят.
Само че успяха.

Chapter Text

Вече нищо нямаше значение. Откакто беше загубил Жана, вече не живееше. Просто съществуваше.
Болката никога не преставаше.
Единственото, което донякъде я облекчаваше, беше да наранява други хора. И особено Боян. Презираше го. Не можеше да го понася. Той беше виновен, че Жана умря. Той я беше убил.
Ангел никога нямаше да му прости за това, никога нямаше да спре да го наказва, че със самото си съществуване бе отнел най-любимото му същество. Не можеше да види Жана в него, не можеше дори да го обича, както тя бе поискала. Виждаше я само как умира, как си отива от него.
Завинаги.

Chapter Text

Не, не това, че ѝ се наложи да умолява Димитър, беше най-лошото. Не дори, че молбите ѝ звучаха жалки и отчаяни. Не дори това, че той не им обърна внимание, че просто я изнасили там, върху кухненската маса, на която тя и Оги толкова пъти бяха седяли щастливи и неподозиращи какво ги очаква. Не беше и фактът, че Митко не спря да ѝ се обяснява в любов, докато я обладаваше, нито това, че се постара много да ѝ достави удоволствие.
Най-лошото беше, че успя.
Кера се мразеше за това, но тази нощ с Димитър беше най-хубавата нощ в живота ѝ.

Chapter Text

– Погрижи ли се за нея?
– Ти как мислиш? – Вальо придърпа Дора към себе си, за да я целуне. Тя се засмя и запали нова цигара, докато се излежаваше върху голите му гърди.
– Мисля, че Елена повече няма да бъде проблем.
– Абсолютно правилно – той взе цигарата от пръстите ѝ. – Тази тъпачка наистина ли си мислеше, че ще ни издаде на Ина и ще ни попречи да бъдем заедно? Някаква си малка пикла, а се мисли за много важна...
– Какво всъщност направи?
– Не се тревожи – Вальо се ухили. – Ще прилича на инцидент.
Дора кимна, успокоена.
– Радвам се, че се отървахме от нея.

Chapter Text

"Идвам за теб, капитане."
Тази заплаха, изречена преди месеци, всеки ден бе отеквала в главата на Лучия - а често и нощем, когато Вълка се появеше в сънищата ѝ. Спомняше си ясно студения му, самоуверен глас, докато произнасяше думите, които оттогава я преследваха. Бе чакала деня, в който Марио щеше да изпълни заплахата си.
Но се оказа, че мечтите на подсъзнанието ѝ бяха действителност.
– Помниш ли как ти казах, че ще дойда за теб? Не беше заплаха, а обещание.
Сега тя не сънуваше; сега наистина беше отвлечена от Вълка, но не за да я убие.
А за да я направи своя.

Chapter Text

– Къде е Лучия?!
– Тя си замина, Сера. Заряза те, също както Марио заряза мен – изсумтя Анита. – Мисля, че е време и двамата да го приемем.
– Не ти вярвам – сопна се Орландо.
Тя сви рамене.
– Както искаш. Ще прекарам няколко месеца в затвора, но не смятам повече да си провалям живота заради Марио. Не те лъжа.
Орландо въздъхна. Тя казваше истината.
– Добре, връщай се в килията.
Анита се изправи, но спря на вратата.
– Сера... Ако ти се говори за това - или за нещо друго... Знаеш къде да ме намериш.
Тя се усмихна. Орландо усети, че се усмихва в отговор и кимна.